Дворяните Савелиеви-Ростиславичи в българската и руската история / д-р П. Николов - Зиков

Дворяните Савелиеви-Ростиславичи в българската и руската история / д-р П. Николов - Зиков

Внимание, ще се отвори в нов прозорец. ПДФ 

argaiv1847

ДВОРЯНИТЕ САВЕЛИЕВИ-РОСТИСЛАВИЧИ В БЪЛГАРСКАТА И РУСКАТА ИСТОРИЯ

д-р Петър Николов-Зиков

Сп. Родознание/Genealogia - бр. 3-4/2013г. 

 

 

В модерната българска и руска история има исторически фигури, изиграли ключова роля в няколко важни момента в историята на двете страни, които въпреки това днес не се радват на особен научен интерес. Нещо повече, през последните години стават все по-упорити опитите част от тяхната история да бъде обявена за „красива измислца, която е време да бъде развенчана“.[1] Става въпрос за представителите на родствените дворянски семейства – Ростиславичи-Дубровски и Савелиеви, които в началото на XIX в. се сливат в една обща фамилия, наречена Савелиеви-Ростиславичи. Пренебрегването на тяхната родова история е още по-необяснимо като се вземе под внимание фактът, че основоположникът на фамилята Ростиславичи-Дубровски е произхождал (или поне е твърдял, че произхожда) от последната средновековна българска царска династия.

Нека обаче започнем историята отначало.

През 1674 г. на тържествена церемония в Москва бил интронизиран деветият всерусийски патриарх Йоаким (1674–1690). Предпоследният в досинодалния период московски патриарх, произхождал от рода на можайските дворяни Савелиеви (рус. Савeльёвы), чийто легендарен основоположник бил шведският благородник Антрос Савелко, постъпил някъде през втората половина на XIV в. на служба при новгородските князе.[2] Бащата на Йоаким (чието светско име било Иван) бил владелец (рус. помещик) на с. Отяково в Можайския край. По време на светителството на своя сродник на патриаршеския престол, всичките му братя, сестри и племенници били издигнати в ранг на дворяни (рус. око́льничий) и сключили изгодни бракове с представители на руското болярство. Сестрата на Йоаким, Мария се омъжила за полския шляхтич (полск. szlachcic) Владимир Дубровски и му родила две деца – Мария и Савелий, израснали като племенници на патриарха в руския царски двор.[3]

В началото на 1680-те години, когато на царския престол като съвладетели  застават двамата братя Иван V (1682–1696) и Петър I (1682–1725), Московска Русия навлиза в периода на своя най-голям разцвет и владетелите й отправят лаком поглед към Черноморския регион, намиращ се по това време под политическата хегемония на Османската империя. Амбициите на държавата растат едновременно с тези на руската православна църква и патриарх Йоаким замисля да наложи духовната си власт над васалните Влашко и Молдовско княжества, а също и над покорените от турците България и Сърбия. За тази цел той изпраща в Цариград като свой специален пратеник племенника си Савелий Дубровски, който трябвало да убеди вселенския патриарх Яков (1679–1688) да се откаже от юрисдикцията над част от своите епархии. На път за османската столица Савелий спрял за кратко в Търново, където се запознал с „търновския княз“ Ростислав Стратемирович – среща, която щяла да промени съдбата и на двамата.

Кой е бил княз Ростислав Стратемирович и какво знаем за него? Единствената ни информация идва от една статия в петербургския вестник „Северна пчела“, публикувана в четири поредни броя през 1847 г. от руския писател Николай Елагин.[4] Без значение какви точно са били подбудите за написването на статията,[5] за нас е важно, че тя е изградена на основата на „любопитни и досега неизвестни актове от ХVІІХVІІІ в.“, които Елагин получил от своя приятел Николай Савелиев-Ростиславич. Според тях, тайнственият княз, с когото Дубровски се запознал в Търново, бил потомък на средновековната династия на Шишмановци и по-специално на добре познатия в българската историография видински цар Срацимир (1350–1397).[6]

Без по същество да влизаме в спор с източника, ще кажем само, че е далеч по-вероятно княз Ростислав да е бил потомък не на видинския цар, а на неговия полубрат и последен търновски самодържец Шишман (1371–1393), за когото знаем, че е оставил многобройно потомство, както в покорената от османските турци България, така и в съставното на Свещената римска империя Унгарско кралство.[7] При всяко положение можем да свържем княз Ростислав както с Теодор Балина – водач на т.нар. Първо търновско въстание от 1598 г.[8], така и с видинската чорбаджийска фамилия Шишманоглу, излязла на историческата сцена през XVIII–XIX в.[9]

И така, княз Ростислав се е родил вероятно в Търново, в средата на XVII в., в семейството на някой си Срацимир (ако приемем, че Стратемирович е било бащино, а не фамилно име на княза), местен първенец, претендиращ, че произхожда от средновековните български царе. По време на срещата си със Савелий Дубровски, Ростислав го запознал с плановете на търновци да вдигнат въстание срещу турците, и явно бил толкова убедителен, че племенникът на патриарха решил да го изпрати при своя чичо в Москва, който се нуждаел от влиятелни поддръжници в България. В руската столица Ростислав Стратемирович бил приет като реален чуждестранен принц и дори бил сгоден за сестрата на Савелий и племенница на патриарх Йоаким, Мария Дубровска.[10]

След като бил отрупан с почести и обещания (а вероятно и с пари), княз Ростислав тръгнал за България, където да реализира плановете за възстановяване на прадядовата си чест. Един грък обаче, участник в търновското съзаклятие, информирал османските власти за подготвяното въстание и едва завърнал се в града Ростислав, трябвало да се отбранява от пристигналата редовна османска войска. Първоначално бунтовниците се опитали да се укрепят на „търновския кремъл“ (вероятно някоя от търновските крепости – Царевец или Трапезица), но впоследствие им се наложило да се оттеглят към Стара планина, отнасяйки ранения Стратемирович със себе си. В Габрово към тях се присъединил и избягалият от Цариград Савелий Дубровски, който защитен от планината, повел въстаниците към София. В крайна сметка, след още сблъсъци с османците, Савелий и Ростислав, полумъртви били отнесени в Рилския манастир, където добродетелните монаси се погрижили за тяхното лечение. Чак през 1689 г. и след редица перипетии, двамата успели да се доберат до Москва.[11]

В руската столица злополучният търновски княз действително сключил обещания му брак с Мария Дубровска и след ходатайството на патриарха получил от царете Иван и Петър с. Толочаново в Смоленска губерния, нареждайки се в редиците на руските помешчици. За заслугите си бил почетен и Савелий Дубровски, на когото било дарено с. Юриево в Подмосковието. От брака си с Мария, Ростислав имал един син на име Савелий, родоначалник на новата фамилия Ростиславичи-Дубровски.[12] През следващото XVIII-то столетие, фамилията продължила да живее във владението си край Смоленск. Последният господар на Толочаново бил Иван Ростиславич-Дубровски (внук на Савелий и правнук на Мария и Ростислав), който нямал синове и изгубил имението.[13]

Като единствена наследница на Иван Ростиславич-Дубровски, отговорността славният ѝ род да не се загуби напълно паднала върху неговата дъщеря Екатерина, задача, с която тя се справила повече от успешно. През 1814 г. Екатерина сключила брак със своя четвърти братовчед Василий Савелиев, потомък на прапрабабиния ѝ брат Савелий Дубровски.[14] В чест на забележителните си можайски предци, а също и на легендарния търновски княз, новото семейство приело името Савелиеви-Ростиславичи. След сватбата им, запасният гвардейски офицер Василий получил назначение като началник на Вотчинния департамент в Москва и успял да осигури добро обществено положение на съпругата и на родения си през пролетта на 1815 г. син Николай.

Николай Савелиев-Ростиславич завършил Факултета по нравствено-политически науки на Московския университет като още като студент започнал да проявява засилен интерес в областта на историческите науки и литературата. След дипломирането си, той се сближил със славянофилите и станал един от най-ревностните противници на норманската теория за произхода на руската държавност. През 1837 г. Савелиев-Ростиславич публикувал първите си трудове върху средновековната руска история. Истинският разцвет на книжовната му дейност обаче настъпил през 1840-те години, когато той се превърнал в централна фигура на своеобразния литературно-политически кръг, оформил се около консервативното списание „Маяк“. Верен последовател на Юрий Венелин, Николай Савелиев-Ростиславич положил големи усилия да докаже присъствието на славяните във всяко по-значимо събитие в европейската история от древността, като пътьом обявил за славяни древните гети, скити, траки, хуни и дори германци. Макар да бил свързан с консервативното направление в руския културен живот обаче, той не може да бъде напълно отъждествен със славянофилските кръгове, тъй като не споделял едно от основните положения на славянофилската догма, а именно отрицателното отношение към Петър I и неговите реформи. Плодовит автор, Савелиев-Ростиславич оставил след себе си няколко мащабни труда, сред които „Димитрий Донски, първопроходник на руската слава“ (1837 г.), „Славянски сборник“ (1845 г.), „Древният и съвременен Переяслав-Залески в историческо и статистическо отношение“ (1848 г.), много статии, а също и едно запазено в ръкопис изследване на генеалогията на руската царска династия Романови.

Въпреки, че в много отношения останал дилетант и никога не достигнал нивото на големите руски славянофили като Константин Леонтиев, Хомяков или Аксаков, трудовете на Николай Савелиев-Ростиславич намерили благодатна почва сред интелигенцията на поне един европейски народ – българския. Всъщност тъкмо неговият и на Юрий Венелин, страстен панславизъм, провокирал бащите на българския романтичен национализъм като Васил Априлов и Константин Фотинов да се захванат с просветна дейност. Негова била и заслугата (през публикациите на Фотинов), българите да опознаят знакови за европейския XIX в. мислители като Бейкън, Вико, Хердер, Гибън, Тиери и др.[15] В чисто политически план, Венелин и Савелиев-Ростиславич създали усещането за автентична традиция и исторически корени на българите, поставяйки по този начин идейните основи на българския политически консерватизъм.[16] Голямата заслуга на двамата славянофили за българската кауза обаче била друга – популяризирането на средновековното българското минало и литература в Русия. Всъщност няма да е пресилено, ако кажем, че с неуморния си труд двамата учени превърнали България по отношение на славянската цивилизация в такъв класически референт, какъвто била Гърция за Европа. И така в крайна сметка предизвикали руското ангажиране с българските национални въжделения, завършило с Руско-турската война от 1877–1878 г.[17]

Ярко доказателство за влиянието, въпреки дилетантския им характер, на съчиненията на Савелиев-Ростиславич е поканата за работа като преподавател в императорския Пажески корпус в Санкт Петербург, която той получил.[18] А заедно с нея и ранга титулярен съветник[19], съгласно класификацията на гражданските чинове (Табель о рангахъ всѣхъ чиновъ воинскихъ, статскихъ и придворныхъ), направена още от цар Петър I през 1722 г. В средата на XIX в. титулярните съветници се смятали за дворяни, получавали официалното обръщение „ваше благородие“, а също и правото потомците им да кандидатстват за потомствени почетни граждани.[20]

През 1845 г. Николай Савелиев-Ростиславич се оженил за Любов, дъщеря на надворния съветник Авенир Илински. От брака им се родила една дъщеря Вера и двама синове –починалият едва две годишен Георгий и Рафаил (роден 1851 г.). През 1848 г. Николай бил поканен за лектор по история на бъдещия руски император Александър II (1855–1881), но тежка туберкулоза го заставила да подаде оставка и да се премести с цялото си семейство в имението на съпругата си в с. Дяковка (Курска губерния).[21] Свидетелство от това време е едно разследване, проведено от Третото отделение на Личната на негово императорско величество канцелария, за жестоко отношение на помесчиците Савелиеви към един от техните крепостни селяни.[22]

Николай Савелиев-Ростиславич умрял в Дяковка през 1854 г. Ранната смърт на съпруга ѝ, оставила вдовицата и двете им невръстни деца съвсем сами. Положението станало още по-сериозно след като през 1861 г. император Александър II издал указ, с който премахнал крепостничеството. От този момент нататък управлението на Дяковка станало изключително трудно, за което свидетелства един запазен сигнал от управителя на имението, че „Селяните не си плащат наемите, орат самоволно господарската земя и се готвят за бунт.“[23] Макар, че императорското правителство изпратило в района драгуни, които успели да потушат недоволството, през следващите години проблемите с освободените крепостни селяни продължили.[24] Затова в крайна сметка Любов Савелиева решила да продаде имението на някакъв търговец и да вложи получените пари в образованието на децата си. Самата тя, се преместила в Украйна, заразила се и починала от тиф в разгара на освободителната за българите Руско-турска война, в една киевска болница.[25]

Синът на Любов и Николай е може би най-успешният представител на фамилията. През 1872 г. той завършил петербургския Инженерен институт за железопътен транспорт и отдал целия си живот на изграждащата се по това време в Русия железопътна мрежа и на метеорологията. През 1882 г. основал списание „Инженер“ (което съществува и досега като орган на Руския съюз на научните и инженерни асоциации) и публикувал в него свой проект за изграждане на метеорологична служба към руските железници, заради което през 1883 г. бил поканен да построи първата метеорологична станция в Москва. До 1895 г. Рафаил работил по различни проекти в руската железопътна мрежа, а през 1898 г. бил назначен за професор по геодезия в Киевския политехнически институт. От този период датират и научните му публикации, посветени на слънчевата енергия, а също и най-голямото му постижение – усъвършенстването на актинометъра (метеорологичен уред за измерване на интензитета на пряката слънчева радиация).[26]

Рафаил Савелиев умрял на върха на славата си през 1903 г. Неговият единствен син Андрей, подобно на повечето деца на дворяни постъпил в императорския Пажески корпус в Петербург (73-ти ускорен випуск) и достигнал до поста капитан в Лейб-гвардейската стрелково-артилерийска бригада. С избухването на болшевишката революция през 1917 г., младият капитан се включил в контрареволюционната Бяла гвардия под командването на барон Врангел. След няколко кръвопролитни години обаче, в края на 1920 г. Червената армия пробила защитата на последните врангелови войници в Крим, нахлула на полуострова и започнала масови кланета, в които загинали над 100 хиляди души. В тази ситуация последните белогвардейци и семействата им, приели да бъдат евакуирани от Русия с кораби на Международния Червен кръст. Първоначално бежанците били настанени в лагери в Галиполи (където била разквартирувана групата на Савелиев-Ростиславич[27]), Чаталджа и на остров Лемнос. Тъй като положението им в Турция било изключително тежко, под натиска на Антантата, България поела ангажимент да приеме около 35 хиляди от белогвардейци, предимно кадрови офицери, юнкери и казаци. Така неочаквано, Андрей Савелиев-Ростиславич, се оказал обратно в страната, която далечният му прадядо Ростислав Стратемирович бил напуснал в края на XVII в.

На първо време пристигналите в България белоемигранти били настанени в казармите на няколко от по-големите градове. Къде точно попаднал Савелиев-Ростиславич личи от две публикации в ловешкия вестник „Стремление от началото на 1922 г.: „На Божествената литургия на 25. декември 1921 г. в църквата ,,Света Троица“, отслужена от руския свещеник на отряда Михаил Попов, при стечение на много граждани-богомолци, пя хорът на гвардейската артилерия, дирижиран от младия и симпатичен щабскапитан Савелиев-Ростиславич, потомък на българския цар Иван Александра, който хор остави най-хубави впечатления у присъстващите.”[28] Два месеца по-късно, бежанците в Ловеч организирали Руска певческа вечер, за която същият вестник информирал по следния начин: ,,На 5. март в читалище ,,Наука гвардейският хор ще даде концерт под диригентството на г-на щабскапитан Савелиев-Ростиславич. Ще бъдат изпълнени отлични руски песни от разнообразен характер. Надяваме се вечеринката да бъде посетена от ловчанското гражданство.[29] Покрай всичко останало, публикациите в ловешкия вестник ни дават информацията, че потомъкът на българските царе се е радвал на музикален талант, което обяснява по-нататъшната му дейност.

През следващите месеци политическият натиск за разформироване на врангеловата армия в България ставал все по-силен.[30] Когато в крайна сметка това се случило, „младият и симпатичен щабскапитан“ напуснал Ловеч и се преместил в София. В столицата неговата енергия и отзивчивост бързо направили впечатление сред правителствените чиновници и когато през февруари 1923 г. било регламентирано създаването на специален Комитет за руските бежанци в България, бившият щабскапитан бил поканен да стане негов секретар. Задачата на Комитета била да осъществява по отношение на руските бежанци онези функции, които преди това се изпълнявали от руската легация като членовете му (включително и руснаците) получили статут на чиновници към българското външно министерство.[31]

От този период имаме сведение за една прелюбопитна среща. В София Андрей Савелиев-Ростиславич се запознал с проф. Иван Шишманов, изключителен ерудит, университетски преподавател и политик. Тъй като Шишманов бил женен за украинка и бил бивш царски посланик в Украйна, между двамата със сигурност е имало много общо и е имало за какво да си говорят. По-интересното обаче е друго, а именно, че Иван Шишманов произхождал от известната видинска чорбаджийска фамилия Шишманоглу, която от своя страна, легендарни източници свързват със старата царска династия на Шишмановци. Същата, от която претендирал, че води корена си и родът Ростиславич-Дубровски. Казано с други думи, „по царска линия“ Шишманов и Савелиев ще да са се падали далечни братовчеди и, макар и с много чувство за хумор, и двамата ще да са се впечатлили от това роднинство. Всъщност, обикновено лишеният от емоции Шишманов се впечатлил дотолкова, че добавил към студията за Васил Априлов, която пишел по това време, няколко страници, посветени на руския имигрант и неговото потекло.[32]

През следващите години чарът, многобройните запознанства и престижната служба позволили на Андрей Савелиев-Ростиславич да се интегрира успешно в българското висше общество. Това обаче, което му помогнало най-много, бил неговият талант на диригент. Както знаем, след революцията, Руската църква в София загубила посолския си характер и преминала на подчинение на т.нар. Руска задгранична църква. През 1921 г. за настоятел на храма бил назначен харизматичният епископ Серафим, който превърнал църквата в най-важния не само религиозен, но и културен център на руската имиграция в България. През 1926 г. той назначил за главен диригент на църковния хор Николай Панин, който от своя страна привлякъл като помощник-диригент Андрей Савелиев-Ростиславич. През 1928 г. Панин се оттеглил и главен диригент останал секретарят на Комитета за руските бежанци. През следващите години той положил огромни усилия да върне славата на хора от 1921–1923 г., когато той се ръководил от световноизвестния църковен диригент Сергей Жаров. Усилията му са възнаградени и през 1931 г. с грамота на задграничния митрополит Антоний Храповицки, хорът на Руската църква в София бил обявен за архиерейски. Като блестящ професионалист Андрей Савелиев-Ростиславич направил много за популяризирането на руската духовна музика и въвел практиката да бъдат отбелязвани юбилейните дати на прославени руски композитори, като по време на богослужението целенасочено се изпълнявали техни малко познати композиции.[33]

Спокойният музикантски живот на бившия доброволец в армията на Врангел обаче бил нарушен с избухването на Втората световна война. Нападението на Хитлер над Съветския съюз разделило радикално руската общност в цяла Европа като част от нея застанала на страната на Москва, а друга – на страната на Германия.[34] Когато предстоящата победа на съюзниците станала очевидна, в цяла Западна Европа започнала вълна от опити за насилствено репатриране в Съветския съюз на белогвардейци и на нови руски емигранти, обвинявани в симпатии към национал-социалистическия режим. При това положение Андрей Савелиев-Ростиславич решил, с опита който имал от България, да се противопостави на това изпращане на сънародниците му на сигурна смърт. Решен да даде всичко от себе си, през 1944 г. той заминал за германския град Линдау, в който се открило бюро на Руския червен кръст, поставило си за задача да издирва и спасява от насилствена репатрация руските емигранти. Разбира се, въпреки активната си работа в Бюрото, Савелиев-Ростиславич не пропуснал да оглави хора в местната православна църква.

След края на войната, Андрей Савелиев-Ростиславич за втори път се оказал без родина. Заедно с всички източноевропейски страни, България била поставена под съветска окупация и антикомунистическите елити в страната били подложени на репресии и изтребление (сред убитите от т.нар. Народен съд бил и синът на проф. Иван Шишманов – писателят и бивш външен министър Димитър Шишманов). Същевременно новите власти в Германия започнали да гледат на Андрей Савелиев с подозрението, че по време на войната, подобно на много от старите руски емигранти, е симпатизирал на Хитлеровия режим. При това положение, още повече че възможностите вече не били много, Андрей Савелиев-Ростиславич решил окончателно да напусне Европа.

За трета и последна своя родина, руският емигрант избрал Аржентина, в която новият десен президент Хуан Перон осигурявал максимално добри условия за руски, немски и други преселници от Европа. В Буенос Айрес, Савелиев-Ростиславич отново се захванал да подпомага руската емиграция в получаването на аржентински визи, осигуряването на препитание и дом. Най-голямата му амбиция обаче, в която той вложил всичките си средства била строежа и откриването на православна църква в руското общежитие в аржентинската столица. Успял и в този си план, Андрей Савелиев-Ростиславич отново събрал църковен хор и останал негов ръководител до края на живота си.[35] Умрял през август 1956 г. и бил погребан в гробището Сан Мартин в покрайнините на Буенос Айрес.[36]



[1] Стр. Димитров. Второ търновско въстание. – В: История на Велико Търново. Т.2, В. Търново, 2000, с. 85 (бел. под линия).

[2] Л.М. Савеловь. Родъ Benedict Cumberbatch comes face-to-face with his very own waxwork  
дворянъ Савеловыхъ (Савелковы).
Москва, 1895, 5–6.

[3] Пак там, 25–29.

[4] Н. Елагинъ. Патриархъ Iоакимъ и заслуги его к отечеству въ гражданскомъ, политическомъ и религiозномъ отношенiяхъ. – В: Сѣверная пчела, газета политическая и литературная. С. Петербургъ, 1847, бр. 133–136.

[5] Като пресилено можем да определим твърдението, че Елагин е публикувал статията за да увеличи шансовете на своя приятел Николай Савелиев-Ростиславич да спечели премията предвидена в завещанието на Васил Априлов за написване на научна история на България. Вж. Н. Данова. Иван Шишманов и националният наратив. – В: Литература в дискусия (сборник публични лекции). Съст.: Ел. Тачева, Р. Хаджикосев, Алб. Вачева. Варна, 2005, (ел. издание). В действителност, Априлов и Савелиев-Ростиславич са поддържали изключително добри отношения и не е имало необходимост, последният да прибягва към подобен хитроумен ход.

[6] Н. Елагинъ. Цит. съч., бр. 133 (бел. под линия).

[7] П. Никовъ. Турското завоевание на България и сѫдбата на последнитѣ Шишмановци. – В: Известия на историческото дружество въ София. кн. 7–8, 1928, 113–160; П. Никовъ. Видинскитѣ първенци Шишманоглу. – В: Известия на историческото дружество въ София. Кн. 13, 1933, 81–112; Елк. Дроснева. Иван Шишман, Петър Ников и Иван Шишманов. – В: Видински четения 2002. Семинар посветен на деня на музеите – 18 май. Видин, 2002, 104–118; П.  Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012, 164–197. П. Николов-Зиков. Княз Фружин и неговите наследници в историята на Унгария и България (XV-XVI в.). – В: Културното наследство в съвременния град. Юбилеен сборник посветен на 85-годишнината на ст.н.с. Магдалина Станчева. 2009, 320–328.

[8] За това, че именно Балина, а не мистификацията „Шишман III“ е бил водачът на въстанието и потомъкът на средновековните царе вж. в: П. Николов-Зиков. Династията на Срацимировци..., 184–197.

[9] П. Никовъ. Видинскитѣ първенци Шишманоглу..., 81–112; Елк. Дроснева. Цит. съч., 107–109.

[10] Н. Елагинъ. Цит. съч., бр. 134.

[11] Пак там, бр. 134.

[12] М.В. Толстой. Разказы из истории руской церкви. Москва, 1870, Кн. пятая, Гл.VIII, (бел. под линия).

[13] Ив. Шишманов. Нови студии изъ обласьта на българското възраждание. – В: Сборникъ на Българската академия на наукитѣ. Кн. XXI (Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ). С., 1926, 30–32.

[14] Василий бил син на Степан Савелиев, внук на Аким Савелиев, правнук на Сава Савелиев и праправнук на Савелий Дубровски. Пак там, с. 31.

[15] Н. Данова. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX в. С., 1994, 62–63.

[16] П. Николов-Зиков. Раждането на българския консерватизъм. С., 2011, 162–174.

, г. I, бр. 1, 2006. Извлечено на 15. 10. 2013 г. от: http://anamnesis.info/broi1/Oksidentalism_docent_Diana_Mishkova.pdf

[18] Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т.XXVIII, С. Петербург, 1900, с. 30.

[19] Ив. Шишманов. Цит. съч., с. 31 (бел. под линия).

[20] Ю.А. Федосюк. Что непонятно у классиков, или Энциклопедия русского быта XIX века – Флинта. Москва, 2003, с. 49.

[21] Ив. Шишманов. Цит. съч., с. 31.

[22] Дело о жестоком поступке помещицы Савельевой с крестьянкой Максимовой, 1848. – В: Государственный архив Российской Федерации. Извлечено на 14.10.2013 г. от:

http://opisi.garf.su/default.asp?menu=2

[23] М. Лагутич. Провинциальная хроника. Льгов в истории Курского края. Курск, 2007, с. 109.

[24] Архивы Курской области, опись 1864–1871 г.

[25] Ив. Шишманов. Цит. съч., 31–32.

[26] Энциклопедический словарь..., с. 30.

[27] Историко-биографические данные о бывших питомцах императорского училища правоведения. – В: Дворянский род Рогге (Rogge). Извлечено на 15.10.2013 г. от:

http://genrogge.ru/isj/isj-257-9.htm

[28] Рускитѣ войски в Ловечъ и тържеството имъ на 25. XII. 1921 год. – В: в-к Стрѣмление, 04.01.1922 г.

[29] Руска певческа вечеръ. – В: в-к Стрѣмление, 24.02.1922 г.

[30] Исканията имали сериозни основания, тъй като по това време 20-те хиляди врангелови войници превъзхождали не само по боен опит, но и по численост, ограничената според предписанията на Ньойския договор, едва 12-хилядна българска армия.

[31] Председател на Комитета бил инспекторът на отдел “Вероизповедания” към Външното министерство Трифон Кунев, а членове: епископ Серафим Соболев, княз Иван Лобанов-Ростовски и проф. Иван Базанов. По-късно в състава бил включен и граф Николай Игнатиев. Вж. Цв. Кьосева. България и руската емиграция (20-те – 50-те години на ХХ в.). С., 2002, 72–74.

[32] Ив. Шишманов. Цит. съч., 30–32.

. Извлечено на 15. 10. 2013 г. от: http://podvorie-sofia.ru/bg/o-hrame/pod-upravleniem-vladyiki-serafima

[34] Още от есента на 1941 г., много немски командири започнали да вземат по своя инициатива в спомагателните части или на помощни длъжности руски белоемигранти и съветски дезертьори, наричани Hilfswillige (нем. желаещи да помагат) или съкратено хиви. Експериментът дал неочаквано добри резултати и през пролетта на 1942 г. в тиловите подразделения на немската армия служили не по-малко от 200 хиляди хиви, а към края на 1942 г. към милион, или почти една четвърт от личния състав на германците на Източния фронт.

[35] Историко-биографические данные о бывших питомцах императорского училища.